Когато токът спре, как чашите подрънкват

Сградата, в която живея леко напомня на хотел: малки апартаменти са свързани с дълъг коридор. Шум по коридора почти никога няма, човек няма и как да се запознае съседите си- това все пак е Америка, не можеш просто да тропаш по хорските врати и да викаш “здрасти”. В трите месеца преди Инцидента донякъде подозирах, че всъщност нямам съседи и живея сам в цялата тая сграда.

После една вечер, малко преди полунощ, се случи Немислимото. Беше толкова Немислимо, че нямаше и да забележа, ако не беше злокобната тупурдия в коридора. Когато отворих вратата срещу мен стоеше, само по хавлия и с мокра коса, Антон. За Антон по-късно разбрах, че е на 45, софтуерен инженер, нещо малко хипи, родом от Канзас. Може би единственото хипи от Канзас. Вляво от мен пък стоеше и нервно прехвърляше някаква химикалка в ръцете си едно кръгло момче със странна коса- Дейвид. Оказа се студент по медицина, роден в Бостън.

Когато ме видя, Антон излезе от вцепенението си и попита: “Какво става, ще ни евакуират ли?”. За момент се зачудих дали наистина не се е случила някоя международна трагедия, примерно мексиканците да са нападнали с химическо оръжие, но тая мисъл бързо изчезна. Реших да питам: “Защо да ни евакуират?”. Антон ме гледаше неразбиращо- на вид не съм интелектуално изостанал, а не мога да разпозная елементарна опасност: “Спряха тока!”.

Сега ще ме питаш как виждах изобщо нещо щом са спрели тока. Там е работата, че коридорите си имат резервно захранване и бяха осветени както винаги.

Посъветвах Антон да иде да се облече и казах, че според мен опасност от евакуация няма. Когато се върна, в коридора вече имаше десетина души- всички американци и всички в лек шок. Някой каза, че почти целият кампус няма ток, НЯМА ИНТЕРНЕТ, но според него все пак няма непосредствена опасност за живота ни. Това някак успокои духовете и Дейвид произнесе вълшебните слова: “Айде да пийнем по нещо”.

Две чаши вино по-късно настроението беше съвсем друго, разгоряли се бяха няколко разговора: Джак от Минесота разказваше весело някаква история за снежни бури, Дейвид се беше унесъл в харвардски спомени.

Антон сподели как веднъж като дете бил свидетел на подобно бедствие- токът бил спрял заради някакво торнадо. Всички се скрили в мазето и започнали страшен купон. Като чух това, хрумна ми да споделя опита си с режима на тока. Разказът ми беше приет с пълно неразбиране: “Как така е спирал на всеки два часа? Толкова често ли са се разваляли инсталациите? А, планирано! Ама защо? Хората в електроцентралата са стачкували? Какво, това само преди петнайсет години?” и така нататък. Страна ми малко смешно и малко неудобно и смених темата. Всички се съгласиха, че електричеството е в основата на всяко зло- като нямаш телевизия и интернет щеш- не щеш говориш с хора и ги познаваш по-добре.

На фон обаче вървяха други спомени от лукановата зима, когато тайно обичах като спира тока. Цялата фамилия се събираше около масата и аз причувах истории от далечни времена. Спомних си и за купоните за мляко и яйца, за опашките за захар и за триумфалния вик на някой съсед “Пуснали са портокали”. И за това как преди една седмица голяма част от София остана без парно и хората сякаш просто вдигнаха рамене. Дали изобщо някой от Канзас може да разбере нещо от това? И дали има смисъл?

Вечерта продължи прекрасно- по едно време се появиха двама гърци с един лаптоп и пуснаха цял албум на Деспина Ванди. Докато единият припяваше, другият заговори единственото момиче в компанията за нещата от живота. Когато към три сутринта токът дойде, всички бяха в чудесно настроение и аз доволно мислех, че съседите ми не са никак лоши хора особено когато не са само по хавлия. Нашето временно приятелство обаче така и не се разрастна: никога по-късно не съм разговарял с никой от тях- просто няма къде да ги срещна. Явно просто драмата ни беше сплотила за кратко.

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате за него тук.