Баба Илийца Revisited

Лятото на 1993-та мина в трескаво търсене на частни учители. Детето е в седми клас, всички деца вземат уроци, ще взема и той- така казаха родителите. Намирането на добри уроци не беше лесна работа: разпитвани бяха познати и колеги на родителите ми, внимателно бяха записвани телефонни номера и в крайна сметка бях снабден с учител по математика* и учителка по литература. По времето когато баба вареше лютеницата, г-жа Г вече беше започнала да идва по два пъти седмично удома и да ме учи на разни неща. Златна есен!

Когато хората казват “няма вече учители като едно време” вероятно нямат точно г-жа Г предвид, макар че би трябвало. Тя беше около шейсет годишна, с буйна, боядисана в червено коса, доста солидна фигура. Жена, която можеше да повдигне цял гардероб с една ръка, докато с другата лепи тапети. Гласът й беше гръмовен: г-жа Г беше неспособна да говори тихо и без патос. По-важните изявления подчертаваше с потропване по масата, което отекваше в целия блок заради огромния златен пръстен с рубин, красящ един от отрудените й пръсти. Бедна, бедна Масо в Хола, защо не умря при Гредетин! Следите от рубина сигурно още стоят по дървената ти повърхност!

В началото на деведесетте все още съществуваше правилен начин да се разбират литературните произведения. Внушения, които Вазов и Йовков едва ли са искали да направят, се бяха превърнали в стандарт. С други думи когато пишеш литературен анализ трябва малко или, за предпочитане, много да пишеш това което са писали и седемнайсетте поколения преди теб.

В това отношение г-жа Г беше истински стожер на традицията. Помня топлите есенни следобеди, в които първо малко говореше с мен за съответното произведение, а след това ми казваше как трябва да го разбирам. Сетне идваше любимата ми (чети: зловеща) част в която учителката вадеше от голямата си кафява чанта една папка и ми даваше да прочета написаните с бисерен почерк съчинения на някоя нейна ученичка.

Първия срок на тая година няма как да забравя. Литературна фиеста! Есента мина под знака на Една Българка и Маминото Детенце. Последното произведение ми беше толкова противно, че и до ден днешен не мога да събера сили да го препрочета. Една Българка обаче я харесвах и ми беше малко криво дето г-жа Г на практика беше монополизирала комуникацията ми с баба Илийца.

На практика всеки анализ на текста говореше за (безстрашния подвиг на) една обикновена жена от народа**. Когато стигаше до народа, г-жа Г извисяваше глас, думата закънтяваше по големите холски прозорци, по стените, по чашите и влизаше в невинните ми уши като някакво магическо заклинание. Народа… именно от него е била една обикновена жена баба Илийца. Петнайсет години по-късно си мисля: за нищо на света не бих използвал тоя израз, но и да бих, бих наблегнал на “една”, на “обикновена” или може би на “жена”, на нещо което някак й дава достойнство като главен герой на разказа, но не и на “народа”. В крайна сметка баба Илийца е направила нещо за народното благо, отдайте чест лично на нея.

От многоседмичното обсъждане разказът на Вазов така ми се запечата в съзнанието, че години по-късно тормозех милата си собствена баба с вечния цитат “Истина ли бабо, бабо благодаря ти, ти си добра жена”. Какво е искал да каже бунтовника с тая фраза, ме беше питала г-жа Г и отказвайки да приеме отговора, че той просто е искал да й благодари за добротата в ония трудни времена.

Г-жа Г всъщност си вършеше работата: упорито, съвестно и последователно. Подготвяше ме за изпит, чиито правила познаваше прекрасно- той щеше да бъде оценяван от хора като нея, които просто знаят какъв е правилният начин да се разбира дадено произведение. И действаше според убежденията си. В крайна сметка понякога се чудя дали именно г-жа Г не беше една обикновена жена от народа и героиня на времето си: родена някъде в Бургаско, женена за офицер, с когото се е преместила в София и получила назначение в престижно училище. Преподавала е правилно*** мислене на поколения деца- упорито, съвестно, последователно и без капка фантазия.

След като ни приключи общата работа вече нищо не чух от г-жа Г. Изкарах щастливо изпита по български език и влязох в гимназията, където учителките по литература бяха от съвсем друга порода: настояваха всеки да мисли сам за себе си и да защитава с разумни аргументи каквато глупост е измислил. Освен това, нито една от тях не носеше златен пръстен с голям рубин, което беше достатъчно да направи часовете поносими и дори приятни. И все пак, когато стане есен и под балконите се разнесе миризмата на домашна лютеница, се сещам за Баба Илийца, за червената коса на г-жа Г, а в ушите ми сякаш оттеква “…от народа”.

————————–

*Който обясняваше така леко и увлекателно, че и до ден днешен се занимавам с математика.
**Просто търсене в google показва, че и до днес тази фраза не е излязла от употреба.
***Според Партията Майка и Закрилница

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате тук