Хиперинфлациoнното поколение

Когато преди пет години ме попита що за поколение сме родените в края на седемдесетте и началото на осемдесетте, беше очевидно, че няма как да отговоря. Сега обаче обликът на генерацията изглежда доста по-ясен. Пораснали сме, захванали сме се - всеки с по нещо - движим се в посоки, които поради липса на по-добра дума наричаме напред. Ето ни: хипермобилни, супербързи, ултралиберални, взаимозаменяеми и умерено бездуховни. Ние сме поколението на всеобщата хиперинфлация - на емоции, разстояния, работа, консумация. Преситени с информация, искаме от всичко по много и не можем да си намерим място от вълнение.

Живеем в Ню Йорк, в Париж, в София, в Лондон, в Киев, в Букурещ, в Милано, в Монреал, в Истанбул и в Берлин. Не рядко и в няколко от тези градове едновременно. Благодарение на интернет и глобалната телевизия си приличаме с хората от всички краища на западния свят повече от разумно допустимото. Гледаме еднакви видеоклипове на зелените си iPod-и, пием еднакви кафе-напитки със сложни имена в Starbucks, научаваме новините от едни и същи уебсайтове. Глобалната култура създава безпрецедентна мобилност: никога преди в човешката история не е било толкова нормално да си живял в шест различни града, преди да навършиш трийсет. Държим се сякаш глобалното затопляне е направило земята под нас нетърпимо гореща и за да не се опарим трябва постоянно да държим ходилата си във въздуха.

Носим по три мобилни телефона, имаме суперлеки компютри и пътуваме с малко багаж. Не се привързваме към дрехи и вещи: оставяме ги зад гърба си и си намираме нови там, където отидем. Живем във време на пластмасови вилици, евтини тениски и секс за еднократна употреба. Но все пак сме хора, привързваме се към други хора. Така повечето ни контакти са електронни, защото или ние, или близките ни прият
ели са заминали за някъде. В името на относителността понякога се чудим дали всъщност не е по-редно да си мислим, че седим на едно място, докато земята, и с нея контекстът, се движи под нас. На моменти ни е трудно да различим случващото се в интернет от случващото се в реалния живот: дали текстът на екрана не е по-реален от преминаващите през прозореца хора, с които никога няма да се срещнем?

Толкова много бързаме, че дори нямахме търпение да дочакаме кризата на средната възраст. Масово се отдадохме на кризата на първата четвърт - термин, означаващ правото да се чувстваме уморени, объркани и претоварени с бъдеще докато завършваме университета. В един толкова малък свят като днешния е трудно да вземаш решения - възможностите са прекалено много, рискът е прекалено голям.

Двайсет и първи век е благосклонен към младите и образованите. Никога преди не е било така възможно трийсет годишните да печелят и харчат толкова. Бързият успех никога не е бил толкова бърз. Виж Сергей Брин и Лари Пейдж. Мисълта, че с много работа, много кофеин и малко късмет можем да получим още, и още, и още и после да го изядем ни побърква и движи напред. Високите скорости, високите очаквания, дългите часове работа ни правят неспособни да изпитваме ежедневно състрадание - всичко идва в големи опаковки и това ни лишава от дребните добродетели. Събираме се на митинги, за да изразим справедлив гняв срещу геноцида в Судан, но подминаваме просяците на улицата по-бързо от всякога.

Много от нас са и политически-радикални. Моето поколение превърна либерализма от идеология на толерантността и разбирателството в идеология на омразата към консервативното. Същите хора, които биха те вкарали в затвора, ако наречеш някого педераст нямат никакви задръжки да се подиграват с религията и традициите на собствените си родители. Днес да си либерал няма нищо общо с приемането на хората, каквито са, има общо с приемането на хората такива, каквито не бяха приемани преди. И това сякаш е резултат на бързането: да постигнеш баланс изисква да спреш и да помислиш и да вкараш малко здрав разум, но и малко духовна стойност в иначе благородните си идеи, а за спиране време няма. Под нас кълбото на Земята се върти и работата не чака.

Интересно е, че въпреки дългите работни дни до този момент не сме създали нищо умопомрачително. Има нещо тъжно в подозрението, че най-голямото постижение е гигантската спам машина на Марк Цуркерберг, Facebook. Добрата новина е, че имаме шанс да наваксаме във втората четвърт: както излиза, ние сме поколението, което трябва да направи нещо за глобалното затопляне, ислямския фундаментализъм, антиислямския фундаментализъм и СПИН епидемията. И някъде дълбоко в себе си се надявам, че именно безумният начин на живот ще създаде правилните идеи в тези посоки. Може би точно в този момент някой намира решение на големите проблеми на века чакайки за полета си на летището във Франкфурт.

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате тук